Разказ на една муха

Аз съм средностатистическа муха. Mеханичен вектор за разпространяване на болести. Но също така съм демократична! Давам право на хората сами да се унищожат с новинарски емисии, долнопробна музика и мачове. Всяка седмица снасям 200 яйца и една майка Мух знае какво се случва с тях. Скучен е живота на мухата, право думам. Днес кацнеш на лайно, утре на локум, после мине някоя чехла и те размаже. Аз гледам да стоя далеч от хората и техните ковчези за миризливи крака.

Една вечер пърхах изморена от дългия си полет из планината. Бях бръмчала край блатисти езера. Търсех къде да преспя. Мернах град. Той изглеждаше заспал, без хора по улиците, без животни с примамлив аромат, без очакване за катаклизми. И както летях, съзрях двама човекоподобни. Ние мухите не винаги виждаме формите и цветовете като човеците. Това, което се появи пред облите ми очи, бяха две светлинки. Едната хванала другата под ръка. По-високата, мъжката светлинка, пулсираше със всяка стъпка, защото усещаше спътницата си близо. Сякаш ставаше все по-ярка. Сякаш беше чакала цяла вечност за тази близост. Всеки път щом крачката им излезеше от синхрон, голямата светлинка пристъпваше и връщаше баланса. В малката светлинка долових страх и колебание, но тя сякаш никак не искаше да се отделя от голямата светлинка. Страхуваше се да се слее напълно, но и сякаш се боеше, че отделяйки се от своя спътник, ще избледнее.

Двамата разговаряха. Човешкия не ми е напълно понятен. Не знам всички думи и не мога да разчета тези протяжни, великански жестове, които вършеха. Но дори да не разбирах за какво говореха, аз можех да доловя как с всяка крачка гласовете им звучаха все по-близки, а тона по-дружелюбен. Бях убедена, че ако кацна на ръцете им, няма да ме прогонят, а нежно ще ме погалят. И вече не усещах умора. Тяхната топлина грееше и мен, макар и от далеч. Следвах ги от разстояние, приблизително 800 мухи. Да, добро зрение за насекомо, ала дори и да не беше, двете светлинки се уголемяваха все повече и ми бе лесно да се привличам към тях. В края на стръмната улица вече бяха така големи, че заемаха и бордюра.  Странно как тази светлина не пречеше и не заслепяваше бедните хорица по къщите. А имаше ли други? Май не! Само двете светлинки и аз подире им, достатъчно далеч да не ги смущавам и достатъчно близо да им се любувам. В град, който беше подиум за тяхната близост.

Изглежда бяхме стигнали това, което човеците наричаха „център на града“. Двете светлинки спираха, оглеждаха се и манипулираха някакви устройства със светещ екран. Всеки поглед към този екран ги разсейваше от идилията, която бяха създали, намаляше интензитета им. Дали не търсеха нещо? А да, скоро влязоха в голяма бяла къща. Установих, че е мехна. Ето къде щеше да се осъществи и моята късна вечеря!

Не знам защо останах вън на хладния вятър. Аз съм муха естет, може би! Предпочитах да гледам двете светлинки през дървения прозорец. Как едната светлинка така силно искаше да хване ръката на другата, но се опасяваше. Как малката светлинка се наслаждаваше на морковчета, пържен боб и риба, а голямата светлинка следеше всеки жест на малката светлинка. Виното им харесваше! Светлинките ставаха по-наситени, по-багрени в червено. Разпалено си говореха и сякаш този диалог караше светлинното им ядро да набъбне. Скоро те грееха на целия етаж. Светлината им проникваше през процепите на къщата и излизаше вън при мен. Аз играех с лъчите! Спусках се по тях, увивах се около тях, гмурках се в тях. А когато отслабнаха се изплаших. Но как? Нима може просто да изчезнат?!?

Двете светлилнки бяха приключили с вечерята и излизоха от механата. Ала остатъци от лъчите им още бяха там и за малко да ме заблудят. Кацнах само да опитам от рибката, която бяха оставили и да оближа капки винце. Исках и аз да почувствам лекото опиянение на вечерта. На улицата отново ги намерих. По-големи и по-горещи!

Пречеше ми да съм на разстояние 800 мухи, твърде ярко стана за моето зрение. Политнах над покривите. Но каква картина само зърнах няколко преки по-късно! Двете светлинки затанцуваха в средата на, така наречено „кръстовище“, от което земляните имах нужда, за да се разминават, понеже не можеха да летят. И сиянието им стана тъй силно, че подобно на цунами се разля из целия град и планината се обагри с жълто-червеникави отенъци. Ах, бях повече от удовлетводена да бъда свидетел на този феномен.

Сетне двете светлинки стигнаха до плитко езеро. Ух, трябваше да внимавам с онези коварни твари, жабите. Крякаха, но този път не, за да създават злокобно усещане в душата ми, а сякаш, за да създадат приказен фон за двете светлинки. Долавях звуци, но все още не разбирах човешкия език. Може би имаха философски мисли, може би се обичаха, може би… Не мога да кажа колко време стояхме край езерото. Помежду им вече имаше привличане, което трудно щеше да позволи сиянието да изчезне. Ех, ако и ние мухите имахме нещо като часовник, че да правим разказите си по-правдоподобни.

Двете светлинки влязоха в сграда близо до езерото. Дали живееха там или бяха за кратко, не мога да кажа. Доближих се до прозореца на стаята им. Не можех да разбера този странен език, но по вибрациите можех да заключа, че диалога бе приятен и за двамата. Мислех си вече да отлитам и да заспя в някое топло мазе, но тогава се случи нещо фантастично! Голямата светлинка взе нещо дървено и кухо, с метални нишки върху него и създаде красива мелодия. Гледаше със свенлив и притеснен поглед, а малката светлинка отвръщаше с учудване и доволство.

В края на песента двете светлинки сякаш почти угаснаха. Свиха се като две малки пламъчета, големи не повече от десетина мухи. Останаха в това състояние извстно време, а аз се проближих плътно до стъклото. Нима сега ще угаснат? Нима онова сияние, което преливаше над града е било временно???

Сърцето на голямата светлинка биеше толкова силно, че туптенето караше цялата сграда да трепери. Тя хвана малката светлинка за ръка, каза нещо и тогава невиждан блясък бликна от тях. Блясък, който не само изпълваше стаята. Разливаше се из улиците и се катереше към планинските върхове. Чудя се дали и те го виждаха както аз? Вече имаше само една светлина, много по-голяма от двете, които срещнах, много по-необятна, по-истинска. Сияние, което изпълваше пространството и даваше смисъл на всичко сътворено, на природата, на мен. Ние бяхме там, за да направим вечерта им по-приказна.

Беше време да заспя спокойна, че видях това чудо. Където и да летя, аз винаги ще мога да виждам техните отблясъци и да усещам топлината им, която да ме привлича със своя разкош!